Планински спасители събирали вледенени трупове в Стара планина

Снегът пак превърна планината в зимна приказка.  Бялата красота обаче крие рискове, а планината не прощава на самонадеяните. Жесток е урокът, който ни дава една от най-големите високопланински трагедии у нас - тази на връх Амбарица. Нищо, че са минали 19 години от фаталния декември 1994-та. Неспазване на елементарни на пръв поглед правила превръща една старопланинска екскурзия в трагедия, почернила девет семейства. С шеги и закачки 50 кърджалийски туристи на възраст между 10 и 64 години тръгват със сопотския лифт към хижа  “Добрила”. Оттам поемат към връх Амбарица, откъдето трябва да пресекат билото и да се спуснат в северните склонове в едноименната хижа за планинарски купон. До металната кабина на 2166 м групата стига към 16 часа. Захлупва ги мъгла, губят ориентация. Температурата пада, обзема ги паника.Тази история разказват журналистката от "Марица" Хенриета Георгиева и планинарят доц. Сандю Бешев.

При ясно време горе на широкото било се виждат ясно жалоните, както и дългото ребро на север, където е хижа “Амбарица”, целта на групата. В мъгла обаче и най-опитните планинари могат да загубят пътя. Опасността от изгубване и замръзване разцепва групата, всеки решава да търси спасение поединично. След скандал в 1 през нощта 11 души, сред които семейството на най-малката в групата, 10-годишната Ева, решават да се окопаят в навеище от южната страна на върха, където да изчакат проясняване на времето. Останалите 39 тръгват в посока, накъдето смятат, че е хижа “Амбарица”. Разпокъсани са, силите им са на предела. Вятърът става ураганен, хората почти пълзят в опит да следват полузасипаните от снега метални жалони. Жените пищят, изпаднали в истерия. След около час 10 от групата спират в снега. Бялата смърт убива осмина. Така изглеждат нещата по думите на един от оцелелите в снежния ад - Тальо Гозаков.

Беше най-кошмарното ми преживяване, признава  хижарката на “Амбарица” по онова време - Олга Атанасова. А тя е корава жена, планински водач,  прекарала 28 години от живота си в планината. На вечерния сеанс във фаталния петък от “Добрила” є се обажда Тодор Григоров, главен секретар на ЦС на БТС, който пита дали е пристигнала голямата група, която се е качила с лифта. Алармират дежурните на връх Ботев, който осъществява радиовръзка между хижите. Групата е потънала вдън земя - няма я на никоя от другите хижи в района. Към 22.30 мъглата на върха се разкъсва, но по билото няма и следа от хора. Върхът е с дълбок сняг, навеи, температурата е минус 15. Междувременно Планинска спасителна служба-София е задействала хората си, 40 спасители от Пловдив, Сопот, София, Троян тръгват към мястото на предполагаемата трагедия.  Първите оцелели пристигат на хижата в 5 часа призори. Омотани с дрехи, изтощени, хриптели: Идат, горе има заспали. Георги Тановски с група яки мъже тръгват нагоре към върха. После часовете ми се губят, разказва Олга. Алармира връх Ботев и троянските спасители. Тича между радиотелефона и салона, превърнат в лазарет - събличат, разтриват премръзналите. Краката им почерняваха при разтривките, бяха полуослепели от студ, налагахме очите им с картофени люспи, спомня си кошмара Олга. Слава богу, малката Ева, заедно с родителите си и групата, прекарали нощта в иглу,  пристигнали в хижата невредими.

В същото време спасители от отрядите в Сопот, Пловдив, Троян събират трупове и премръзнали по билото. Тодор Григоров почти на ръце донася до хижата премръзналия Стойко Стойков. Преживях ужас, като се натъкнах на мъртва жена - беше като заспала в снега, разказва Богдан Банков, доброволец спасител от Троян. С Гошо Тановски я издърпахме и я покрихме с яке - беше мъртва, вкочанена. Помогнахме на много хора, натоварихме труповете и най-силно пострадалите в хеликоптерите - едните за моргата, другите за болницата в Пловдив. Два дни с хижаря Дончо и русенските туристи сваляхме раници и багаж от върха - защо бяха тия купища разпилени дрехи по билото - недоумявам, явно студът и паниката са направили хората неадекватни, разказва Богдан.

Подценили са всичко - голяма група, разнородна, не  познават маршрута, тръгват в късен час в къс зимен ден. Групата е била лошо екипирана - някои са били с гумени ботуши и брезентови анораци, коментира  тогавашният шеф на ПСС Пловдив Георги Имов. В спасителната операция участва Минко Занковски, алпинист, един от най-добрите познавачи на Балкана, директор на единственото у нас училище за планински спасители в Черни Осъм. Занковски е толкова потресен от трагедията по билото на Балкана, че написва сценарий за документален филм за трагедията - “Вихрите на Амбарица”.

Мисия “Марица”

Вестник “Марица” има важно участие в драмата -  екип на вестника, начело с доайена журналист Иван Дионисиев, на 71 г., по време на експедицията,  повтори маршрута на кърджалийци точно седмица след трагедията. В екипа беше и 10-годишният Иван Дионисиев-младши, на годините на най-малката участничка в групата. Открихме на “Амбарица”, полузатрупани в снега, разхвърляни храна, топли дрехи, дори дамско бельо - ужасяващи следи от покосените от снежен синдром и бяла смърт хора. Разказите на очевидци, наблюденията на място, опитът на дългогодишни планинари позволи вестникът да направи извод: планината не е убиец, но трябва да я познаваш и да спазваш правилата.  Иначе ще платиш жестока цена.

Раждане навръх снежна Стара планина

Олга е живо доказателство, че планината, дори такава  опасна верига като Балкана, е съвсем нормално място  за живеене, а и за раждане. Дъщеря є Десислава е  родена на хижа “Амбарица” на 3 февруари 1988 г.  Писаха, че докторът от Троян ни напътствал с Дончо по телефона, което е вестникарска сензация. Касиерката на туристическото дружество даваше съвети на Дончо как да среже пъпната връв, обяснява Олга. Истина е обаче, че раждането на Деси празнуват хижарите от цяла България - вдигат наздравица и поздравяват Олга и Дончо по радиотелефона.