На 22-23 май се навършиха 21 години от изкачването на карловката Мариана Проданова Масларова към най-високия връх на планетата - Еверест в Хималаите. Последно Мариана е видяна съвсем близо до върха, след което следите и се губят. Много алпинисти - български и световни, признават нейното постижение. За да разкаже за Мариана потърсихме Николина Канарова, нейна близка приятелка  кръстница. Ето нейния разказ:

Нашето приятелство с Мариана и семейството на баща ѝ Продан Проданов, брата на Христо Проданов започна, когато Христо беше изкачил връх Лхотце в Хималаите и се заговори за експедицията за изкачване на Еверест. В тази експедиция щеше да участва и мой племенник – Слави Дерменджиев и живо се интересувахме от подготовката и хода на събитията.
Бяхме станали вече много близки с Мариана. Тя непрекъснато говореше за изключителните алпинистки умения и постижения на чичо си и  се стремеше да върви по неговия път. 
Ние с моя съпруг, скулпторът Недко Кръстев, за съжаление, така и не можахме да се запознаем лично с Христо Проданов, да опознаем отблизо неговия характер, но явно Мариана носеше и генетично черти от неговия упорит характер, и придобити, повлияни от него.
По стечение на обстоятелствата нашето ателие се намираше на около 200 м. от тяхната къща и това беше възможност да се виждаме винаги, когато Мариана си идваше в Карлово. Тя идваше в ателието, ние ходехме в дома им, който беше гостоприемен и отворен винаги и за приятели, и за почитатели. Водехме нескончаеми разговори – за смисъла на изкуството и живота, за силата и възможностите на човека, за човешките добродетели и пороци, за духът и душата, за моралните ценности, за силата на мисълта, за различни духовни практики, най-вече за Божествената Истина и Големия Път на човека към духовно развитие и съвършенство, и още, много, много.
Беше открила силата на вярата във Висшия Създател Бог и пожела да ѝ бъда кръстница. Тя си беше възторжена и чиста по душа, упорита и смела, вдъхновена и търсеща истината, но вярата ѝ даде търпение, устойчивост и благородство. Това не беше сляпа безпросветна вяра, а дълбоко осъзнато преосмисляне на Божествената същност по законите на Вселената.                     
През годините често бяхме с нея, вълнувахме се от различните ѝ алпийски експедиции, за успехите и понякога тежките изпитания, очаквахме финала на поредния маратон, а тя, постоянно с хронометъра на ръката си, определяше минутите колко и за какво ще бъдат отделени.
Ние пътувахме чрез нея по света. Тя често и по възможност ни носеше по едно малко камъче от върховете или изпращаше картичка. На една картичка от Шамони от 14.07.1986 написа: „Нина и Недко, приемете моите най-искрени поздрави от Шамони! Жорас си остава за мене мечта. Но е жива!   С обич М. И подписът и беше като изображение на остър планински връх!
Спомням си веднъж, когато тренираше за поредния маратон, беше избрала най-трудния маршрут тук, на Балкана в любимото Карлово. Този маршрут, до хижа „Васил Левски“, който обикновените туристи изминаваха за 5-6 часа, тя го  пробяга за час и 15 минути! 
По същия маршрут, един път в разгара на тези тренировки се случва нещо необичайно, а след това става и страшно: Както тича на връщане към града, минава покрай един голям сипей и чува, че някой слиза по сипея и издава някакви звуци, сякаш се закача с нея и нещо сякаш ръмжи, но решава да не обръща внимание. Тя подминава сипея, обръща се и се вцепенява – от сипея току-що на пътеката, на няколко метра от нея е слязла мечка! За секунда се гледат двете, след което Мариана бързо се опомня, силно изкрещява, мечката също изревава и двете хукват да бягат – мечката нагоре, Мариана надолу. Като се видяхме, вече през смях разказа, че е покрила всички световни рекорди по бягане на  пресечен терен! 
Друг път така се случи, че Мариана трябваше да прояви своя характер и да ми даде урок по издържливост… Беше когато ходихме с нея и приятели за боровинки към връх Амбарица. Тя много пъти ни е канила, когато ходеха със съпруга си Иван Масларов до Беклемето за боровинки с кола, но ние с Недко все бяхме заети. А този път, без кола тръгнахме с раници и Марияна не се сдържа да се учуди, как толкова пъти не се възползвахме от колата, а сега тръгнахме пеша, с лифта от Сопот и нагоре по труден маршрут. След лифта, по пътеката нагоре Мариана няколко пъти каза, че раницата ѝ е неудобна и много ѝ убива. Аз не знам защо ѝ казах, че тя е стоик по природа и ще се справи. Тя цялата пламна, но нищо не каза и продължихме. Сто пъти съжалявам за думите си, защото раницата ѝ беше наранила плещите, а аз лекомислено ѝ казах да се справи с болката. Но понеже по неумолимия Вселенски закон всичко се връща, на слизане аз получих силно растежение на сухожилие около коляното и едва слязох до лифта за надолу. Но бях си го заслужила. Така си получих урока. Разбира се, извиних се на Мариана, но както се казва: „След дъжд качулка“. 
Има много случаи за разказване, повечето необичайни и нестандартни, но не може всичко да се разкаже, 
Нейната устременост и силно желание да преодолее всичко по пътя към осъществяване на мечтите си за покоряване на нови върхове я правеше упорита, твърда и неотстъпчива до крайности, но имаше нежна душа и добро сърце, което смекчаваше иначе суровите ѝ проявления. 
В очите ѝ се четеше всичко, погледът ѝ – открит и изпитателен излъчваше и сила, и нежност.             Участието ѝ в десетки състезания не беше повлияно от награди и почести – тя подаряваше трофеите си на близки и приятели, а беше стремеж за каляване и извисяване. 
Мариана! Не можеше човек да не я заобича, щом я опознае – грижовен, всеотдаен и верен приятел, на който може безусловно да се вярва и разчита! Такава си беше, когато всеотдайно се грижеше и се молеше за спасението на Иван, след измръзването му на Кавказ, поради лошата екипировка, несъобразена от федерацията по алпинизъм,  и когато се наложи тежка операция на измръзналите пръсти на краката му, и когато се молеше за случаен, непознат младеж, блъснат от трамвая пред нея, и за оздравяване от тежка контузия на дете на свои приятели, и винаги, винаги беше съпричастна и с болката на другите, и с радостта им.
Разказваше през смях и тъга, как в Памир местните хора се чудели как може да има жена с толкова бяла кожа и искали да я „откупят“ за два барана /овена/. После дълго в отбора се говорело за това.
Рисуваше и пишеше стихове. Рисунките и бяха хубави, силно въздействащи,  обобщени, с чисти линии и форми, почти професионални, но тя сякаш се притесняваше от нас, като скулптори и не ни ги показваше. Четеше ни или рецитираше понякога някое свое стихотворение, но за величината на нейния талант и философия се разбра едва когато бяха издадени стихосбирките ѝ.

Една случка сподели с мен, от изкачването – може би на Аконкагуа, най-високият връх на Андите в Америка или е било друг връх, не си спомням точно, когато  само съпругът ѝ Иван Масларов предприел изкачването.

Тя останала долу да го чака, което я накарало да разбере какво значи да чакаш най-близкия си човек да се върне от изкачване жив и здрав.

Тогава разбира с пълна сила какво са изпитали и преживели близките ѝ, десетки пъти чакащи я да се върне от Кавказ, Памир, Аляска, Алпите и пр. и накрая Хималаите.

Но последното завръщане остана неизвестно…
В тази връзка моята вяра за Божествения произход на човека и безсмъртието на човешката душа не се променя и затова, не мога да говоря в минало свършено време за Мариана.

Това, че ние не умеем да общуваме директно с нея и не можем да я видим, си е наш проблем, но някои хора могат.

Тези, които могат, казват, че сребърната нишка, която свързва душата с физическото тяло не е прекъсната и аз вярвам, че тя е някъде там!

Николина Канарова, Карлово

26.04.2025